Търсещите убежище и закрила не напускат своята страна доброволно поради икономически, семейни или образователни съображения. Статутът на бежанец се предоставя на чужденци, които не отговарят на изискванията за законна миграция (редовен паспорт, виза за престой, разрешение за работа). Този статут се получава от хора, които бягат от държавата си на произход, защото се опасяват от преследване, нарушаване на основни човешки права или заплаха за живота и сигурността си.
Съгласно Закона за убежището и бежанците, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея.
В настоящия материал ще представим анализ на две фундаментални решения на Съда на Европейския съюз в областта на бежанското право. В решенията на съюзната юрисдикция е разгледан въпросът за съдържанието на понятието „определена социална група“ като мотив, който може да обоснове признаването на статут на бежанец.
Решение на Съда (четвърти състав) от 7 ноември 2013 г. по съединени дела C‑199/12-C‑201/12 – X и Y и Z
Предмет на производствата са преюдициални запитвания отправени от Raad van State (Нидерландия) до Съда на Европейския съюз по повод тълкуването на член 9, параграф 1, буква а) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила.
По дела C‑199/12 и C‑200/12 запитванията засягат спор между министъра по въпросите на имиграцията и убежището на Нидерландия и лицата X и Y, които са граждани на Сиера Леоне и на Уганда, а по дело C‑201/12 се касае за спор между Z, гражданин на Сенегал, и същия министър, във връзка с отхвърлянето от последния на техните молби за получаване на разрешение за временно пребиваване (убежище) в Нидерландия.
Преди да пристъпим към обсъждане на въпросите от правна страна по същество следва да очертаем конкретната фактическа обстановка в главните производства.
X, Y и Z подават в Нидерландия молби за издаване на разрешение за временно пребиваване (убежище) като твърдят, че трябва да им бъде предоставен статут на бежанци, тъй като в страните им по произход са били обект на насилствени прояви и репресивни действия от страна на националните власти поради тяхната хомосексуалност, което е предизвикало у тях основателен страх от преследване в случай на завръщане в техните родни страни.
Става ясно, че в държавите по произход на въпросните граждани, търсещи международна закрила, хомосексуалността е наказуема като съгласно националните законодателства и на трите държави (Сиера Леоне, Уганда и Сенегал) предвидените наказания са лишаване от свобода.
Министърът по въпросите на имиграцията и убежището отказва да предостави на X, Y и Z разрешения за временно пребиваване (убежище) с мотив, че не са успели да докажат, че са основателни опасенията им от преследване поради принадлежността им към определена социална група.
Засегнатите лица подават жалби срещу отказите пред националната юрисдикиця в Нидерландия, която уважава жалбата на X и искането на Y като посочва, че компетентния административен орган не е изложил достатъчно мотиви относно това дали наказуемостта на хомосексуалните действия в страните по произход на молителите може да доведе до формиране на основателни опасения от преследване с оглед на тяхната хомосексуалност.
Следва обжалване на решенията на националната юрисдикция, с които се отменят отказите на министъра и така се стига до спиране на производствата и отправяне на преюдициални въпроси.
Първият поставен въпрос цели да се установи дали член 10, параграф 1, буква г) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че е възможно да се приеме, че хомосексуалните лица биха могли да формират определена социална група при преценката на мотивите за преследване, предвидени в разпоредбата на чл. 10 от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета, известна още като „Квалификационна“ Директива. За да даде отговор на въпроса, СЕС подчертава, че съответния гражданин трябва да е изправен пред основателни опасения от преследване, насочено лично срещу него, най-малко поради един от петте мотива, изброени в Директивата и в Женевската конвенция от 1951 г., като един от тях е неговата „принадлежност към определена социална група“.
Както посочва и съюзната юрисдикция, включването на дадена група в обхвата на понятието „определена социална група“ изисква наличието на две кумулативно дадени предпоставки. От една страна, членовете на групата трябва да споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или пък споделят характеристика или вярване, до такава степен съществено за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях. От друга страна, тази група трябва да има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество.
Кумулативният подход означава, че е необходимо едновременно да са изпълнени и двата посочени по-горе критерия, т.е. да са налице „общи характеристики“ и „собствена идентичност“. Казано по друг начин, не е достатъчно да бъде установено, че групата споделя определени характеристики, история или вярвания. На нивото на групата това трябва да е видимо и за останалите лица от групата, така че тя да се разглежда като различна. Този подход е потвърден именно с решението на Съда на ЕС по делото, предмет на разглеждане в настоящото изложение.
В мотивите си СЕС констатира, че „по отношение на първото от тези условия е безспорно, че сексуалната ориентация на дадено лице представлява характеристика, до такава степен съществена за неговата идентичност, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от нея“. Пояснява, че това тълкуване се потвърждава от член 10, параграф 1, буква г), втора алинея от Директивата, от която следва, че в зависимост от условията, преобладаващи в страната на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена сексуална ориентация. Въпреки това от член 10, параграф 2 от директивата следва, че когато държавите членки преценяват основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с принадлежност към определена социална група, която е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика.
В своето заключение по разглежданите дела генералният адвокат счита, че отговора на поставения преюдициален въпрос следва да бъде положителен. Според него законодателят на Съюза изрично посочва в Директивата принадлежността към социална група по признака сексуална ориентация, тъй като към момента, в който Комисията внася предложението си, започва да се приема, че е възможно на това основание лицата да бъдат принудени да се укриват от преследване и да търсят международна закрила, въпреки че подобен признак не е бил включен изрично в Женевската конвенция.
С оглед на изложените мотиви, СЕС стига до извода, че наличието на наказателно законодателство като разглежданото във всяко от главните производства, което е насочено конкретно към хомосексуалните лица, позволява да се установи, че тези лица представляват отделна група, разглеждана като различна от заобикалящото я общество.
С другия съществен въпрос поставен пред СЕС, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 9 параграф 1, буква a) във връзка с член 9, параграф 2, буква в) от Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че самото обстоятелство на наказуемост на хомосексуалните действия с лишаване от свобода представлява акт на преследване. Тук СЕС уточнява, че съответните действия трябва да бъдат достатъчно сериозни по своето естество или по повторяемия си характер, за да представляват тежко нарушение на основните права на човека, и по-конкретно на абсолютните права, за които няма никаква възможност за дерогация по силата на член 15, параграф 2 от ЕКПЧ. С оглед на това обстоятелство СЕС прави констатацията, че за да се квалифицира като преследване дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на тежест. Поради това не всяко нарушение на основните права на търсещо убежище хомосексуално лице ще достига непременно тази степен на тежест.
Анализирайки характера на правото на зачитане на личния и семейния живот, прогласено в член 8 ЕКПЧ, на който съответства член 7 от Хартата, СЕС припомня, че това основно право на човека не е абсолютно право и по отношение на него могат да бъдат налагани ограничения.
Отчитайки това обстоятелство СЕС приема, че единствено наличието на законодателство, обявяващо за наказуеми хомосексуални действия, не би могло да се счита за акт, който засяга молителя толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява преследване по смисъла на член 9, параграф 1 от Директивата.
Въпреки това посочва, че законодателство, което предвижда наказание лишаване от свобода, с което се наказват подобни действия, е възможно само по себе да се възприеме като акт на преследване, ако то действително се прилага в приелата такова законодателство страна по произход. В тази връзка СЕС посочва, че когато в молбата си търсещото убежище лице се позовава на съществуващо в неговата страна законодателство, което обявява за наказуеми хомосексуални действия, националните власти следва да определят дали в страната на произход на молителя наказанието лишаване от свобода се прилага в действителност.
С оглед на тези съображения, СЕС стига до извода, че единствено наказуемостта на хомосексуални действия не представлява сама по себе си акт на преследване, но наказание лишаване от свобода, с което се наказват хомосексуални действия и което действително се прилага в приелата подобно законодателство страна на произход, трябва да се счита за несъразмерно или дискриминационно наказание и поради това представлява акт на преследване.
Решение на Съда (голям състав) от 16 януари 2024 г. по дело C-621/21 – WS
Предмет на производството е преюдициално запитване отправено от Административен съд София-град (България) до Съда на ЕС по повод тълкуването на съображение 17, член 6, буква в), член 9, параграф 2, букви а) и е), член 9, параграф 3, член 10, параграф 1, буква г) и член 15, букви а) и б) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. Запитването е отправено в рамките на спор между WS и интервюиращ орган на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, който касае отказ за откриване на процедура за предоставяне на международна закрила по последваща молба на WS.
WS е турска гражданка, която подава молба за международна закрила, приета за разглеждане от българските власти. В рамките на проведените интервюта тя заявява, че на шестнадесетгодишна възраст е сключила принудителен брак, по време на който е била подложена на актовете на домашно насилие и заплахи за убийство от страна на нейния съпруг. През септември 2016 г. WS избягала от семейното жилище, а през септември 2018 г. тя се развела официално с първия си съпруг, въпреки неговите възражения. Поради тези причини, тя твърди, че се страхува да не бъде убита от семейството си, ако се завърне в страната си по прозиход.
Председателят на ДАБ отхвърля подадената от WS молба за международна закрила като приема, че посочените от нея причини за напускане на Турция били ирелевантни за предоставянето на такъв статут, тъй като не можело да се свържат с нито един от съответните мотиви за преследване. Жалбата на WS срещу отказа на административния орган, е отхвърлена с решение от 15 октомври 2020 г. на Административен съд София-град, което е оставено в сила на 9 март 2021 г. от Върховния административен съд и станало окончателно.
На 13 април 2021 г. WS подава последваща молба за международна закрила, като този път се позовава на основателни опасения от преследване от страна на недържавни субекти, поради принадлежността си към „определена социална група“ — тази на жените, жертви на домашно насилие, както и на жените, потенциални жертви на „престъпления на честта“. В молбата си молителката навежда твърдения, че турската държава не била в състояние да я защити от тези недържавни субекти и че връщането ѝ в Турция би я изложило на опасност от „престъпление на честта“ или на принудителен брак, и съответно на опасност от нарушение на членове 2 и 3 от ЕКПЧ.
С решение от 5 май 2021 г. ДАБ отказва да възобнови процедурата за предоставяне на международна закрила по последващата молба на WS, с мотива, че тя не се позовавала на никакви нови обстоятелства от съществено значение за личното ѝ положение или относно държавата ѝ по произход.
Запитващата юрисдикция констатира, че Съдът никога не се е произнасял по въпросите „относно насилието над жени, основано на пола, под формата на домашно насилие и заплаха на честта, като основание за предоставяне на международна закрила“. Поради това обстоятелство, за националната юрисдикция възниква въпроса дали за установяването на принадлежност на жена, жертва на подобно насилие, към определена социална група като мотив за преследване по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95 е достатъчен биологичният или социалният пол и дали действията на преследване, включително домашното насилие, могат да бъдат определящи за установяване на видимостта на групата в обществото.
При това положение, АССГ решава да отправи няколко преюдициални въпроси като за целите на настоящия материал от особено значение е въпроса при твърдяно от кандидата за закрила насилие, основано на пола, под формата на домашно насилие, представлява ли биологичният или социален пол достатъчно основание за определяне на принадлежност към определена социална група по чл. 10, пар. 1, б. „г“ от Директива 2011/95 или следва да се установи допълнителна отличителна черта на групата.
В духа на своята константна практика СЕС и в това решение анализира съдържанието на мотива „принадлежност към определена социална група“ като посочва в мотивите си, че една група се счита за „определена социална група“, когато са изпълнени двете кумулативни условия, които вече разгледахме по-горе.
Преценявайки дали в конкретния случай са изпълнени условията за идентифицирането на „определена социална група“, СЕС констатира, че по отношение на първото условие, а именно споделяне на поне една от трите отличителни черти съгласно разпоредбата на член 10, параграф 1, буква г), първа алинея от Директива 2011/95, следва да се посочи, че обстоятелството, че дадено лице е от женски пол, представлява вродена характеристика и поради това е достатъчно, за да е изпълнено посоченото условие.
Що се отнася до второто условие, което трябва да е налице, за да се установи принадлежността към „определена социална група, свързано със „собствената идентичност“ на групата в държавата на произход, СЕС отбелязва, че жените може да се разглеждат различно от заобикалящото ги общество и да им бъде призната собствена идентичност в това общество въз основа по-специално на социални, морални или правни норми, които се прилагат в държавата им на произход. Това от своя страна означава, че съответната държава членка трябва да определи кое заобикалящо общество е релевантно, за да се прецени наличието на тази социална група.
В т. 79 от заключението си, генералният адвокат по делото стига до извода, че жените, които отказват да сключат принудителен брак, когато такава практика може да се приеме за социална норма в тяхното общество, или нарушават подобна норма, прекратявайки този брак, могат да се считат за принадлежащи към социална група със собствена идентичност в държавата им на произход, ако поради такова поведение се стигматизират или излагат на неодобрение от заобикалящото ги общество, което води до социалното им изключване и до актове на насилие.
С тези изводи СЕС в своето фундаментално решение относно правото на жертвите на домашно насилие да получат международна закрила, заключава, че жените в своята цялост може да се разглеждат като принадлежащи към „определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95, когато е установено, че поради своя пол те са изложени на физическо или психическо насилие, в това число сексуално и домашно насилие, в държавата им на произход.
Материалът има информативен характер и не представлява правно становище или правен съвет. При нужда от съдействие или допълнителна информация във връзка с разгледаните въпроси, можете да се свържете с нас на тел. + 359 897 977 338 + 359 876 267 112 или чрез някои от другите канали за връзка с Адвокатска кантора „Вътев и партньори“.