Съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По силата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент; годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски .
Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит с цел защита на потребителите.
Липсата на всяко едно от тези условия води до изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
При недействителност на договора потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Важно е да се отбележи, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе, независимо дали страните са навели такива възражения или не.
Годишен процент на разходите (ГПР)
Най-често срещаното нарушение от страна на кредитодателите е, когато действително приложения в кредитното правоотношение ГПР (годишен процент на разходите) е различен от посочения в договора, което води до формиране на ГПР над нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК .
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл е и даденото от Съда в Люксембург задължително тълкуване в Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17, в което се приема, че „на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни“.
Освен това в практиката на СЕС случаите, при които ГПР е посочен в по-нисък размер в договора, отколкото е в действителност, се разглеждат като „заблуждаваща практика“. Така в Решение на СЕС по дело C‑453/10 се посочва, че „търговска практика като разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Съюзната юрисдикция приема, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Съдът на ЕС в свое Решение по дело C-337/23 от 13 март 2025 г., приема, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в договора за кредит, трябва да се включат в изчислението на ГПР. СЕС отбелязва, че, при нарушение на задължението за правилно посочване на ГПР, националното право може да предвиди санкция, като например предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.
Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума е въведено от законодателя именно, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Неустойка за непредоставяне на обезпечение
Друга противоречаща на закона практика е предвиждането на клаузи за неустойки при непредоставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчител. При неизпълнение на това задължение, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора.
С тази клауза кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова страна, респективно без да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. Целта, която преследва неустойката е да вмени задължение на потребителя да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат и ако това не бъде направено, дългът му нараства.
Поставяйки изискване за последващо осигуряване на обезпечения, без дори да е налице неизпълнение от страна на заемополучателя, кредиторът неоправдано и без основание натоварва кредитополучателя с неприсъщо за договора за заем задължение.
Така уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с предвидената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния процент на разходите.
В разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК е регламентирано, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, когато кредитодателя не е включил неустойката в общата сума, дължима от потребителя, се стига до заобикаляне изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за потребителя.
Клаузата за неустойка е нищожна поради заобикаляне на закона /чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД/, доколкото чрез прехвърлянето на риска от неосигуряване на обезпечение върху потребителя, кредиторът си осигурява приход по договора над определения годишен процент на разходите в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Въпреки че е уговорена като санкция за неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, поради което целта ѝ излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което я превръща в нищожна. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит, което несъмнено води до недействителност на договора.
Екипът ни има богата практика във воденето на дела за установяване на недействителност на договори за потребителски кредит, включително за възстановяване на недължимо платени суми по потребителски договори. Материалът има информативен характер и не представлява правно становище или правен съвет. При нужда от консултации по повдигнатите в настоящия материал въпроси, както и за всякакво юридическо съдействие в областта на защитата на кредитополучателите, свържете се с нас на тел. + 359 897 977 338 или чрез някои от other contact channels of Vatev & Partners Law Office.